Напоследък се развихря много интересен дебат, по който сметнахме, че имаме какво да кажем. Става дума за дебат “за и против интелектуалната собственост като концепция”. Е, ние работим с изцяло интелектуални продукти, затова имаме интерес да защитим собствеността върху тях.

В никакъв случай не желаем да обобщаваме възгледите на хората, но ще откроим основните щрихи в споделяните мнения и ще споделим нашите позиции по темата.

Уточняваме, че сме с либертариански възгледи и че считаме индивидуалната свобода, частната собственост и свободната търговия за върховни ценности. Но смятаме, че развитието изисква индивидуалната свобода да се обвърже с частна собственост и с чисто капиталистически и пазарни стимули за съзидание.

От тази и само от тази позиция защитаваме интелектуалната собственост. Излагаме защитата си по-долу, като посочваме основните пропуски на противниците й.

 

Не се прави ясно разграничение между интелектуален продукт и интелектуални средства

Това често прераства в аргументи от сорта: “Ама никой няма монополно право на собственост върху думите и нотите, следователно каква интелектуална собственост”

Тук вече, като копирайтъри, излизаме на свой терен. Реално в този аргумент се принизяват уменията за ефектно писане на текстове, или за създаване на оригинални мелодии.

Но нито добрите автори просто подреждат думички, нито добрите композитори просто подреждат нотички. Нито добрите творци изобщо просто чисто технически подреждат някакви готови елементи.

Да използваш подобен аргумент значи да не правиш разлика между добрия текст, създаден от писатели и копирайтъри и грабващ читатели и търсачки и посредствения. Или да не правиш разлика между хармоничната мелодия, сътворена от композитори и музиканти и измъчването на домашнотo пиано и дрънченето по тенджери. Така де, никой няма еднолично право на собственост както върху буквите и думите, така и върху звуците и нотите, нали така?

Само че никой няма да плати нито за разхвърлян, нелогичен, нестимулиращ, зле подреден набор от букви и думи, нито за хаотично дрънчене по тенджерата и блъскане на клавишите на пианото. Защото в такъв случай не съществува пазарна стойност.

Нормалните хора плащат за добре замислени и изпълнени текстове, мелодии, песни, технологии – които са ограничени продукти, тъй като не се отдават на всеки, не всеки може да ги сътвори и не за всеки те са ценни.

Вие, да точно вие, може би сте влезли в този сайт, именно защото искате някой да създаде за вашия сайт качествен текст – такъв, който рисува вдъхновяващи картини в главата на читателя, подреден е, стимулира към конкретно действие и е оптимизиран по конкретни ключови думи и изрази. При това няма да заплатите за какъвто и да е текст, а само за такъв, какъвто на вас ви допада. Дори и да приемем, че можете и сами да се справите с текста /защото, както биха се изразили противниците на интелектуалната собственост, никой не е едноличен собственик на думите и буквите и всеки може да ги ползва/, вие сте решили да си КУПИТЕ ВРЕМЕ – което също знаем, че е ограничено и съответно може да бъде икономически продукт и обект на търговия.

 

Липсата на разграничение между продукт и средства, създава грешно впечатление, че няма оскъдност при интелектуалните продукти

 И след като няма оскъдност, заключават някои хора, не би трябвало да има и собственост. В отговор, представяме 2 контрааргумента:

1.  Оскъдността е необходим елемент, за да наречем даден обект икономически продукт. Собствеността, макар и неразривно свързана с оскъдността и икономиката обаче, има и други, логически и чисто морални фундаменти.

         Тези фундаменти логически произтичат от себепритежанието. Човек притежава себе си, притежава тялото си, съзнанието си, мислите си и ТЪКМО ЗАТОВА е морална частната собственост. Иначе няма как да аргументираме философски частната собственост. Ако не притежаваш ЕДНОЛИЧНО себе си, това, че нещо, което си произвел или придобил, чрез свободна размяна е оскъдно не защитава /или не защитава достатъчно убедително/ правото ти на собственост върху него. Това е така, тъй като, фактът на оскъдността не отговаря на въпроса: Защо частната собственост е МОРАЛНА? – Може да се каже, че обстоятелството оскъдност е добро обяснение защо частната собственост и пазарните отношения са икономически ефективни. Но моралният аргумент…

Ето го…

 Един автор притежава текста /песента/, който /която/ е създал, не просто защото той /тя/ е оскъден, а на първо място, защото притежава себе си, времето, което отделя за творчески труд, концепциите си за писане, хрумванията си и въобще собствените си мисли. Ако го няма фундаментът на себепритежанието, моралната аргументация на частната собственост изчезва – или поне избледнява. Така де, как иначе ще се възпротивиш чисто философски на това някой да ти отнеме насилствено колата или лаптопа или парите в портфейла? Ако ти не тръгнеш оттам, че притежаваш себе си, нямаш логически основания философски и морално да защитиш каквито и да е други свои притежания.

 

2.  Оскъдност на интелектуалните продукти ИМА. Добрите идеи не хрумват на всеки човек всеки ден. Най-малкото, хората не навлизат в едни и същи области и не разсъждават по едни и същи теми. Някои са копирайтъри и посвещават времето и усилията си на практиките на доброто писане, други се посвещават на програмиране и създаване на сайтове, приложения, писане на кодове, а трети се посвещават на кулинария и създаване на ястия, достойни за MasterChef.

 Освен това, колкото и да принизяват творческата работа някои противници на интелектуалната собственост, тя не се удава на всеки. Някои хора са по-артистично настроени, други ги бива в техническите задачи. Така или иначе не всеки е изкусен творец – както и не всеки е добър технически изпълнител или умел организатор.

 Предприемачеството и творчеството изискват специфична психоепистемология, специфичен начин на мислене, който личността владее и харесва да упражнява. Необходимо е да имаш желание и интелектуална възможност да виждаш връзките, да правиш асоциации, да съчетаваш идеи, да съзираш добрите резултати – при това в специфична сфера.

 В копирайтинга например, трябва да харесваш писането на текстове, да можеш да дълбаеш в различни теми, да открояваш същественото и любопитното, да правиш асоциации и да градиш метафори, хиперболи, метонимии, да „обличаш” идеите в ефектни думи и изрази, бързо да изграждаш подредена и стимулираща структура на текста. Тези занимания нито се удават на всеки и по еднакъв начин, нито се харесват от всеки и по еднакъв начин, нито се ценят от всеки и по еднакъв начин.

Описаните обстоятелства превръщат интелектуалните продукти /и в частност добре написаните текстове/ в оскъдни продукти – а следователно и в икономически продукти, обекти на притежание, купуване и продаване.

 Ако не смяташ така за добрите текстове, моля, напиши си ги сам. Но дори и да имаш копирайтинг умения, може да осъзнаеш, че нямаш време да пишеш, трябва да се занимаваш например с обучение на персонала, програмиране, срещи с клиенти и партньори…

 Опааа… пак оскъдност! Е, времето на копирайтъра също е оскъдно – той не живее в някакво безвремие. И най-малкото, заради тази времева оскъдност, също ще трябва да си платиш за ефекта от копирайтинг услугата – готовият и добре написан текст за твоя сайт. Ако не цениш времето като оскъден ресурс и/или ако смяташ, че писането на ефектни текстове е просто подреждане на думички, моля, пиши си сам текстовете за сайта и не ангажирай копирайтъра, който е собственик на оскъдното време от своя живот – и който ще използва времето си да печели пари, пишейки текстове за човек, оценяващ времето и уменията му. Или ще използва времето си да пие бира. Или да се забавлява с близки хора. Или да отиде на екскурзия…

Така че или предложи на копирайтъра добра сделка, или… сядай пред компютъра и започни да щракаш по клавиатурата.

 

В коментарите си често върлите противници на интелектуалната собственост твърде строго разграничават материалното от нематериалното

Казват, че една е ситуацията, когато продаваш/купуваш CD, а съвсем друга, когато се произвежда, предлага и потребява песен или текст.

Единият техен аргумент за това е, че във втория случай потреблението не ощетявало никого. Тоест, според тяхната логика това, че някои хора слушат и разпространяват свободно песен и четат и разпространяват свободно текст, не пречело на други хора да слушат, четат и разпространяват. Да де, ама пречи на създателите, които регистрират загуби, а често пречи и на потребителите. Ако в 2 сайта се пуснат идентични текстове, те ще изглеждат нелепо. Това Google го неутрализира с изискването за уникалност на текстовете и така де факто признава и защитава интелектуалната собственост върху тях.

Така ако ти си изтипосаш на сайта текст, написан за и качен на друг сайт, преди това, дублажът определено ще попречи на някого. От една страна ще срине репутацията и на двата сайта, защото в очите на потребителите те ще изглеждат нелепо, след като се рекламират с един и същ текст. От друга страна ти ще береш ядове, тъй като публикацията и сайтът ти като цяло няма да се индексират добре, а може и да си навлечеш наказание и сайтът ти  бъде свален от търсачката.

Пречене има и когато се разпространява свободно и без плащане музика. Независимо, че групата може да не страда много от това, примерно тъй като е известна и може да печели доволно от концерти и всякакви участия и прояви, тя регистрира алтернативни разходи, които стават чисти загуби. Тези алтернативни разходи са приходите, които групата би могла да регистрира, продавайки собствената си музика. Освен това, много хора ги мързи да ходят по концерти и клубове и с радост ще слушат САМО свободно свалената музика. Така реално пазарът на албумите и на концертите на групата насилствено се ограничава до най-върлите фенове – останалите просто слушат БЕЗПЛАТНО албумите. И реално трябва да регистрираме щети. Групата може да “преглътне” тези щети, но за обективния анализатор на темата е важно, че те съществуват и са причинени от това, че не добре защитената интелектуална собственост не акумулира печалба. Да неглижираш тези щети, аргументирайки се, че СПОРЕД ТЕБ те не са кой знае колко големи, е просто нахално.

Освен това, на практика в живота на хората материалното и нематериалното ВИНАГИ са смесени, например: 

1.  Купувайки CD, човекът РЕАЛНО НЕ купува просто кръгъл и плосък диск, а купува преживяването, което му носи слушането на записаните песни, гледането на записаните филми или ползването на записаните програми – което е напълно нематериален продукт, за създаването на който, някой е инвестирал мисъл, усилия и време.

2.  Купувайки бормашина и свредла, с определени размери и специфика на острието, човек не купува просто някаква тежка машина и заострени метални пръчици, а купува възможност да пробие дупки с определен размер и в определен материал – за създаването на която някой е инвестирал мисъл, усиля и време.

Може да се каже, че човек не купува дори и тези дупки. На фундаментално ниво той купува възможност да осъществи субективните си намерения и да постигне някакво вътрешно удовлетворение – да се наслаждава на любима картина, закачена на стената или да усеща специфично удобство от закачено на стената рафтче.

На практика субективните предпочитания и субективните разбирания за удовлетворение са главните цели на човешкото действие и оттам главните стимули за всеки отделен човек. И това личи даже и при един физиологичен процес какъвто е храненето. Човек яде, тласкан не само от някакъв автоматичен физически рефлекс, а от субективните си разбирания за удовлетворение от приеманата храна – например обича пица и яде пица, за да получи субективно и НЕМАТЕРИАЛНО удовлетворение. И реално той купува това удовлетворение , а не просто тестото, кашкавала, маслото, лука и подправките. Ако сервитьорът му сервира просто настърган кашкавал, тесто, пакетче масло, домати, чушки, босилек и му покаже къде се намира пещта в ресторанта, какво мислите ще стане? Ами подобно нещо ще стане и, ако поднесената готова пица е с отвратителен, поне за конкретния клиент, вкус. Защо става така? Нали материалните продукти са налице?!

Смисълът на идеята да има категория като печалба, да има търговия, да има предприемачи, да има пазар е, че в такава ситуация икономиката се развива истински, защото включва субективните и НЕМАТЕРИАЛНИ човешки елементи в сметките. Иначе, ако отчитаме всичко само с ФИЗИЧЕСКИ МЕРКИ отиваме към небивалиците на марксизма.

 Та, след като така или иначе човек произвежда/търгува и консумира/купува специфична нематериална стойност, създадена в резултат на специфичен интелектуален труд, е напълно произволно да се разделят рязко материалните продукти, преносители на стойността от нематериалните продукти, преносители на стойността. Защото така или иначе на фундаментално ниво на човек не му пука за носителя, даже не му пука и за продукта, а му пука за ползата, за удовлетворението.

 Тук някои ще кажат, че физическото оцеляване на човек си е съвсем материалистичен стимул. 2 неща ще кажем в отговор на това: 

1.  Ако беше така, ако нещата в човешкия живот наистина бяха толкова строго разграничени на материални и нематериални, нямаше да има икономически стимули за творци, а само за техници /които също са вид творци в някакъв смисъл/. Имаме предвид, че никой нямаше да плаща за по-завъртяна и вкусна храна, ако се хранеше винаги и само, просто за да засити тялото си, никой нямаше да плаща за автомобили или най-малкото нямаше да плаща за луксозни автомобили, ако човек искаше просто да се придвижва НЯКАК СИ, никой нямаше да плаща за удобни и красиви, камо ли пък дизайнерски издържани, мебели, ако човек искаше просто чисто физически да сяда и да ляга НЯКЪДЕ. 

2.  Дори самата ценност на човешкия живот е идея, плод на интелектуално израстване в определена посока. Да, в защитата на човешкия живот може да се намери здрава и обективна логика, човекът е живо същество, притежава себе си, функционира автономно, уникален е и следователно животът му има стойност. Но тази стойност се открива, когато чисто ИНТЕЛЕКТУАЛНО следваш някакъв принцип, някаква философия и някаква логика. Иначе в някакъв абсолютно материалистичен и природно “обективен” план човекът е просто едно крехко, дребно и нищожно елементче от природата на планетата Земя и е достатъчно само един вулкан да изригне, или един ураган да се развилнее, или една по-пълноводна река да се разлее и с човека, който е на съответното място, е свършено – той е прашинка. Даже много “зелени” хора издигат все по-директно този аргумент в защита на тезите си за недокосване на природата и нищожността на човешките същества.

 Та, дори ценността на човешкия живот може да се възприеме като идея, като интелектуален продукт, плод на мисленето на представителите на човешката цивилизация – тоест на отделните хора. При това не на всички. Историята познава личности, които определено не са възприемали идеята, че живота на отделния човек е ценност – за съжаление. За още по-голямо съжаление такива личности има и днес. Те взривяват, стрелят и измъчват отделни хора, в името на някаква кауза, която приемат като по-висша ценност от човешкия живот.

Но важното в случая е, че фундаментът на човешкият свят е по-скоро идеен, философски.

 

Вторият техен аргумент е свързан с някакво мъгляво обобщаване на интелектуалния продукт. Те смятат, че някак си интелектуалната собственост ще “затвори” напълно  ползата от интелектуалните продукти.

Но такова пълно “затваряне” на ползата няма и не може да има. Да мислиш, че има, е все едно, ако продължиш линията на разсъждение, да заключиш, че частната собственост е лоша сама по себе си, тъй като “затваря” капитала и продуктите от него в рамките на стопанството на отделния капиталист. Само че икономиката не работи по този начин. Никой няма полза от това да се затвори и изолира НАПЪЛНО. Ние по необходимост и водени от себични мотиви си сътрудничим и търгуваме. И концентрацията на капитала в крайна сметка на свободния пазар води до все повече възможности и НЕОБХОДИМОСТ от сътрудничество и споделяне с все повече хора..

Ако си инвестирал много в даден капитал, ще имаш интерес в един момент да започнеш да СПОДЕЛЯШ продуктите от този капитал с идеята да произвеждаш повече, да търгуваш повече и да печелиш повече. Така постепенно и по естествен път ти раздробяваш плодовете на действията си и ги разпръскваш, сред повече хора.

В миналото е било лукс да имаш телевизор или дори телефон. Такива са имали малцина. Но днес, въпреки, че с производството и разпространението на телевизори и телефони се занимават частни компании, които държат на ЧАСТНАТА СОБСТВЕНОСТ И ПЕЧАЛБИТЕ СИ, всеки, или почти всеки човек, особено в напредналата част от света, разполага с телевизор и телефон, а с развитието на икономиката, все по-лесно става да си набавиш по-луксозни продукти, като LCD телевизор, GSM и айфон.

Подобна е логиката и с чисто интелектуалните продукти

Тъй като копирайтърите са хора, които могат да пишат добре, с развитието на уменията и продуктивността си, те по необходимост разпръскват плодовете на писателското си развитие. В началото те пишат текстове за лични сайтове и блогове, след това за няколко чужди, тъй като виждат, че могат да изтъргуват уменията си. Така ползата, ефектните текстове, неумолимо се разпръсква – чуждите сайтове печелят популярност, репутация и нови клиенти.

Това стимулира повече собственици на сайтове да потърсят услугите на копирайтърите, което пък създава стимули и възможност за това последните да РАЗГЪРНАТ бизнеса и да увеличат предлагането на добри текстове. И те го правят, създават повече и по-големи сайтове, предлагат по-богат набор от копирайтинг услуги, популяризират се в по-голям мащаб – и смъкват цените.

Така на практика частната собственост и конкуренцията на пазара водят до повече достъпност и на интелектуалните продукти, което нямаше да е възможно или поне нямаше да е толкова интензивно, ако собствеността върху тях не беше защитена. Просто тогава стимулите за печалба щяха да са доста по-слаби.

И така стигаме да следващото наблюдение за тезите и аргументите в дебата…

 

Не се отчита достатъчно значимостта на раздробяването на употребата и на ползата от интелектуалните продукти

Често когато се дебатира по темата, се счита, че употребата и ползата от един интелектуален продукт е някак стегната, консистентна – тоест счита се, че имаш идея, която ако притежаваш еднолично, някак си я затваряш и тя не “опложда” достатъчно икономиката и живота на хората.

Ами това просто не е вярно! И не е вярно по поне 3 причини: 

1.  Освен че не можеш да търгуваш просто със средства, като думи и ноти, а трябва да създадеш полезни за някого текст и мелодия, не можеш да спечелиш просто от това, че имаш някаква идея, а трябва да я превърнеш в продукт, който да се оцени като полезен от някого и който да може да бъде използван. За тази цел, идеята трябва да се оформи и конкретизира, да се превърне в реален продукт, за да се ИЗТЪРГУВА – иначе не ти върши работа, освен в твоя си бит и под формата на някакво мъгляво удовлетворение от собственото творчество.

2.  Единственият начин да спечелиш повече от идеята си е да я обвържеш с търговия – тоест да СПОДЕЛИШ всички или поне част от плодовете й с други хора. С други думи, ти имаш сериозен стимул да разпръснеш плодовете на идеята си и фактът, че защитаваш печалбата си от търговията с идеята, не променя това обстоятелство. Така или иначе споделяне на идеята и разпръскване на ползата от приложението й ще има, просто защото живееш в общество. Единствената особеност при наличие на пазарни отношения и защитена частна собственост е, че споделянето ще стане срещу пари и доброволно, но пък… няма безплатен обяд, а цивилизованите отношения СА доброволни. И не трябва да се стремим към получаване на безплатен обяд, в условия на насилие /или ощетяване/ над индивида.

3.  Реално погледнато хората, които се възползват от идеята и които са толкова  бранени от противниците на интелектуалната собственост, ползват КОНКРЕТНИТЕ ПЛОДОВЕТЕ на идеята и то БЕЗ ДА Я УВРЕЖДАТ. И създателят на оформената, завършена и конкретизирана идея, на интелектуалния продукт тоест, има стимул ДА СПОДЕЛЯ плодовете й. И това е така, защото ефектите от интелектуалните умения и интелектуалните продукти се раздробяват.

Например, компания създава технология за функциониране на някаква земеделска техника. Когато конкретен земеделец закупи техника с такава технология, техниката става негова и той може да прави каквото си иска с нея, без никой да има претенции. И това е така, защото каквото и да прави земеделеца с техниката си, интелектуалният продукт, технологията, остава непокътнат и може да бъде вграждан в други машини – тоест да бъде ползван и търгуван. Следователно, няма пречка технологията да се разпространява. Пречка ще има, ако тя не може да се ТЪРГУВА под формата на интелектуален продукт, защото тогава няма да има достатъчен икономически стимул за това.

Малко по-специфично е с писането на текстове за уеб. Наистина в тази ситуация идеята и реализацията на текста – интелектуалният продукт всъщност – е с ограничено ползване. Копирайтърът пише текста, а след това го продава. И интелектуалната собственост върху него реално би ограничила употребата му. Но кой нормален човек би настоявал да качи на сайта си абсолютно същият текст, който е качен преди това в конкурентен сайт??? Удовлетворяването на това настояване ще навлече на собственика на сайта поне 2 проблема:

1.       Наказание от търсачките и падане в класациите, заради дублирано съдържание 

2.      Оставяне на доста неприятно впечатление у потребителите. Страшно нелепо биха изглеждали 2 сайта с абсолютно идентичен  текст на началната страница. И няма нормален собственик на сайт, който така да рискува репутацията си.

Нормалният собственик на сайт ще поръча написване на нов текст. И независимо, че темата и езикът са същите, новият текст е различна комбинация от думи, създава впечатления по различен начин, стимулира към действие по различен начин, даже може да се индексира по малко по-различни ключови думи и изрази – тоест независимо от идентичните език и тематика, новият текст е отделен интелектуален продукт.

 Заради това раздробяване на ефектите, всъщност няма никакво противоестествено насилие над ползвателите на интелектуални продукти, нито пък има ограничаване на права, нито пък има някакво ограничаване на развитието. Има просто индивидуални права на собственост, договорни отношения и изискване тези договорни отношения да се спазват, за да не бъдат нарушени нечии индивидуални права – и пазарни отношения, в които се създават печалби, стимули, спестявания и съответно потенциал за развитие.

 

Следващият щрих в дебата е достъпността на интелектуалния продукт

Много хора, може би с право, се опасяват, че ако един интелектуален продукт е достъпен, собствеността върху него може да е почва за отправяне на претенции към ползвателите. Това е напълно резонно притеснение, което обаче не засяга пряко основата на интелектуалната собственост.

Всеки създател би трябвало да пази произведенията си от неконтролирано изтичане в пространството. Ако такова има, логично би било отговорността да се поеме от:

1.  Създателя/автора

2.  Този, който е произвел изтичането.

Следователно крайният потребител би следвало да е невинен, защото не участва в източващата схема – а просто ползва крайните й ефекти. Ако например някой напише текст, качи го онлайн и този текст бъде копиран и качен в чужд сайт, човек, който посещава този чужд сайт, читателят на откраднатия текст, няма никаква вина. Той просто е попаднал на публикацията, без да извършва виновно поведение.

Същата логика важи и още ПРЕДИ написаният текст да бъде качен онлайн. Например, авторът завършва текста и записва го на флашка, която бива открадната. В резултат на тази кражба, текстът е качен в чужд сайт, който крайният потребител посещава.

НАРУШЕНИЕТО В СЛУЧАЯ, ОСОБЕНО В МОРАЛЕН СМИСЪЛ, Е КРАЖБАТА НА ТЕКСТА, А НЕ ЧЕТЕНЕТО МУ ОТ КРАЙНИЯ ПОТРЕБИТЕЛ

И това е напълно  логично. За носене на отговорност трябва да има виновно поведение. Иначе какво ще стане? Ще тръгнем да се обвиняваме, че влизаме някъде при търсене по ключови думи и че четем текстове, които са откраднати ли? Това е нелепо и несправедливо.

Но тази констатация НЕ ОТМЕНЯ самата идея интелектуалните продукти да имат ясен собственик, чийто права да са защитени.

 

Последното допускане, което ще коментираме, макар и по-горе леко да зачекнахме и него, е, опасението, че интелектуалната собственост забавяла напредъка, тъй като ограничавала разпространението на интелектуалните продукти 

Ако това беше така, частната собственост и пазарните отношения изобщо и във всички сектори на икономиката, щяха да концентрират богатствата само в някои хора и да блокират напредъка на човешката цивилизация – тоест ние “простосмъртните” нямаше да можем да ползваме например лаптопи, таблети, интернет, пък дори и автомобили, напитки и храни. Или щяхме да използваме връзки, за да се докопаме до тях – при това за малко.

Отличителна черта на икономическото развитие в капитализъм и в условия на пазарни отношения е, че предполага и изисква… СПОДЕЛЯНЕ. Споделяме плодовете на труда си, защото знаем, че само така ще забогатеем в този  човешки свят, пълен с ограничения. Затова частната собственост по никакъв начин не ограничава на развитието в пазарните отношения. Напротив, по-скоро има концентриране на интелектуална и материална мощ и засилване на продуктите от тази мощ по пазарните магистрали –  засилване и мултиплициране на развитието.

Нещо повече: Без частна собственост отношенията не биха били пазарни.

С интелектуалните продукти е същото. Реализацията им изисква и предполага споделяне – а частната собственост върху тях стимулира споделянето и мултиплицира ефектите от осъществяването му. За какво е един добре написан текст, ако копирайтърът не направи пари от него, с някаква форма на споделяне, а потребителят не може да защити автентичността на публикацията си? За какво е определена компютърна технология, ако създателят й си я пази за себе си, без да я влага в някаква производителна дейност и без да позволява на фермерите например да я ползват в селското стопанство, работейки свободно машините, в които тя е инсталирана?

На практика интелектуалната собственост не само, че не ограничава, ами СТИМУЛИРА създаването и СПОДЕЛЯНЕТО на интелектуални продукти – на идеи и решения.

Когато някои казват, че споделянето се възпрепятства от интелектуалната собственост, имат предвид, че БЕЗПЛАТНОТО споделяне се възпрепятства. Е, да, това е така. Но това се отнася и за храна, дрехи, напитки, книги, лаптопи, таблети, авточасти – въобще за всичко, което се купува и продава. Но замислете се защо е така! Защо за продуктите на човешките мисъл и действия се заплаща изобщо?

Защото живеем в ограничен свят. И ако не заплащаме за благата по пазарни цени: 

•  Ще изчерпим икономиката, чрез свръх потребление 

•  Ще прекършим стимула за спестяване, създаване и споделяне 

•  Ще се лишим от актуална и динамична информация за това какво е ценно, за кого е ценно, в каква степен е ценно и съответства ли степента на ценност на възможностите за предлагане

 Ако изключим интелектуалните продукти от търговията, се лишаваме от значителна част от информацията за посоката на интелектуалния труд и от стимулите за намирането на решения, чрез интелектуални продукти. Защо да пишем за вас безплатно? Можем да бъдем търговци на материални продукти, примерно филтри, и да създаваме текстове само за собствените онлайн магазини.

 А и, ако текстовете се разпространяват свободно и без заплащане, откъде ще знаем колко точно ги цените, как се променят оценките ви във времето или какви видове от тях цените повече и какви по-малко? Тези неща се разбират в пазарна среда – в среда на частна собственост, продаване и купуване! От друга страна, ако всеки текст може да се появи във всеки сайт, без никакви негативни последствия, защо са ви на вас текстове за уеб изобщо?

 

Вярно, че стана много дълъг текст, но темата е дискусионна и даже щекотлива, затова искахме да сме изчерпателни. Но най-вече, искаме да се пази и култивира енергията на човешкия ум, която движи света напред!